ОПРЕДЕЛЕТЕ „ГРАНИЦА НА ЗАГУБАТА“
Искате ли да знаете как се правят пари на Уолстрийт? Е, и милиони други искат да го знаят — а ако аз знаех отговора, тази книга щеше да се продава по десет хиляди долара бройката. Ето ви обаче една добра идея, използвана от някои от преуспяващите брокери. Историята ми разказа Чарлс Робъртс, съветник по инвестициите.
„Когато дойдох в Ню Йорк от Тексас, имах двадесет хиляди долара, които приятели ми бяха дали да инвестирам на фондовия пазар. Аз си мислех, че съм наясно с механизмите, които движат този пазар, но загубих всичко до последния цент. Наистина, от някои сделки спечелих добри пари, но в крайна сметка загубих всичко.
Това, че загубих собствените си пари, не беше толкова страшно, но бях много притеснен от факта, че съм загубил и парите на приятелите си, макар че те спокойно можеха да понесат такава загуба. Страхувах се да се мярна пред очите им, след като цялата ни инициатива бе приключила така безславно, но за мое удивление те не само се държаха чудесно с мен, но и се оказаха непоправими оптимисти.
Аз знаех, че играя напосоки и завися много от късмета си и от мнението на други хора. Играех на фондовия пазар „по слух“
Започнах да премислям грешките си и реших, че преди да се хвърля отново на борсата, ще се опитам да разбера как работи пън Открих и се запознах с един от най-умелите борсови играчи - Бъртън С. Касълс. Вярвах, че мога да науча много от него, защото година след година репутацията му на опитен брокер оставаше непокътната и аз знаех, че това не може да се дължи просто на чиста случайност или на късмет.
Той ми зададе няколко въпроса за това как съм действал досега и ми каза нещо, което според мен е най-важният принцип в търговията. То е следното: „Аз определям долна граница на загубата за всяка своя сделка на пазара. Ако, например, купя акции, да кажем, по петдесет долара едната, незабавно определям долната граница на загубата на четиридесет и пет долара.“ Това означава, че когато акцията падне повече от пет пункта под цената си, тя се продава веднага, като загубата се ограничава до пет пункта.
„Ако поначало сделките ти са добре обмислени - продължи старият играч - печалбите ти ще бъдат средно десет, двадесет и пет, дори петдесет пункта. Следователно, като ограничиш загубите си до пет пункта, можеш да сбъркаш в повече от половината сделки и пак да печелиш добри пари.“
Аз незабавно възприех този принцип и оттогава не съм преставал да го използвам. Той е спестявал на клиентите ми и на мен самия хиляди долари.
След известно време установих, че принципът за определяне на долна граница на загубата може да се използва не само на борсата. Започнах да го прилагам и по отношение на други проблеми, не само на финансовите. Прилагах го спрямо всички неприятности, които ми се изпречваха на пътя. Действа като магия.
Ето например, често обядвам заедно с един приятел, който рядко идва навреме. Преди той ме караше да прекарвам в нервничене половината от обедната си почивка, догато благоволи да се появи. Накрая му разказах как определям долна граница на тревогите си. Казах му: „Бил, времето, което ще те чакам, е точно десет минути. Ако закъснееш повече, обедът ни отпада и няма да ме завариш.“
Господи! Как ми се иска да бях имал достатъчно ум още преди години да определя граница на загубата на нетърпението си, на раздразнителността си, на желанието си да се налагам, на съжаленията си, на умственото си и емоционално напрежение. Защо нямах здравия разум да премеря всяка една ситуация, заплашваща да разруши душевния ми мир, и да си кажа: „Слушай сега, Дейл Карнеги, тази история струва точно толкова тревоги - и нито грам повече.“ Защо не го направих?
Заслужавам обаче да ми се признае разумът, проявен в поне един случай. Той беше доста сериозен - жизнена криза, в която виждах как мечтите и плановете ми за бъдещето, няколкогодишният ми труд изчезват като дим. Ето какво се случи. Едва навършил тридесетте, бях решил да прекарам живота си в писане на романи. Щях да стана втори Франк Норис, или Джек Лондон, или Томас Харди. Толкова се стараех, че прекарах две години в Европа, където с долари се живееше евтино по времето на бясната инфлация след Първата световна война. Прекарах там две години, пишейки творбата на живота си
А точно това правят Гилбърт и Съливап. Те знаят как да създават весели диалози и весела музика, но знаят непростимо малко за това как да направят собствения си живот по-весел. Те написват някои от най-прекрасните оперети, които светът е чувал: „Търпение“, „Престилката“, „Микадо“ Но не умеят да контролират настроенията си. Вгорчават си живота с нещо толкова незначително като цената на един килим! Когато Гилбърт вижда сметката, изпада в ярост. Спорът им стига до съда и двамата не си проговарят повече до края на живота си. Когато Съливан написва музиката за нова продукция, той я изпраща на Гилбърт по пощата. Гилбърт написва либретото и го изпраща обратно по пощата на Съливан. Веднъж се налага да излязат на сцената заедно, но застават в двата й най-отдалечени края и се покланят в различни посоки, за да не се гледат. Те нямат здравия разум да определят граница на враждата си, както прави Линкълн. Веднъж по време на Гражданската война, когато някои от приятелите на Линкълн хулят яростните му врагове, той казва: „Вие носите в себе си повече негодувание от мен. Може би в мен то е прекалено малко, но никога не съм смятал, че от него има полза. Човек няма време да прекара половината си живот в скандали. Ако някой престане да ме напада, аз забравям и не храня омраза към него.“
Да можеше старата ми леля Едит да има готовността на Линкълн да прощава! Те живееха с чичо Франк в ипотекирана ферма, обрасла с репей, с неплодородна почва, набраздена от порои. Животът им не беше лек, трябваше да пестят всеки цент. Но леля Едит обичаше да купува нови завеси и други дреболии, за да поразвесели дома. Тя купуваше тези дребни удоволствия на кредит от магазина на Дан Евърсоул в Меривил, Мисури. Чичо Франк се притесняваше за дълговете им. Той изпитваше ужаса на фермерите да не натрупа неплатени сметки, затова тайно се бе уговорил с Дан Евърсоул да престане да продава на жена му на кредит. Когато научи за това, тя страшно се ядоса - и все още се ядосваше почти петдесет години след тази случка. Чувал съм я да разказва тази история неведнъж. Последния път, когато я видях, тя клонеше към осемдесетте. Казах й: „Лельо Едит, чичо Франк е сбъркал, като те е унизил така, но кажи честно, не ти ли се струва, че да недоволстваш близо половин век е много по-лошо от онова, което той е сторил?“ (Със същия успех можех да говоря на стената.)
Леля Едит заплати скъпо за злопаметността си и постоянно подхранваше неприятни спомени. Заплати със собствения си покой.
На седемгодишна възраст Бенджамин Франклин прави грешка, която помпи седемдесет години. На седемгодишна възраст той се влюбва в една свирка. Толкова иска да я има, че отива в магазина, изсипва всичките си спестени монети на тезгяха и поисква свирката, без дори да попита за цената й. „После се прибрах - разказва той в писмото си до един приятел седемдесет години по-късно - и засвирих като луд, щастлив, че имам свирката.“ Но когато по-големите му братя и сестри разбират, че е платил за свирката повече, отколкото е струвала, започват да му се присмиват. „Плаках от яд“, разказва той. Години по-късно, когато франклин е световноизвестна личност и посланик във Франция, той все още си спомня как фактът, че е платил за свирката повече, отколкото е струвала, му причинява „повече огорчение, отколкото самата свирка ми донесе удоволствие“.
Но урокът, който получава, в крайна сметка му излиза евтин. „Когато пораснах, казва той, и навлязох в живота, започнах да наблюдавам хората, като си мислех колко много, много от тях плащат прекалено скъпо за „свирката“. Накратко, смятам, че повечето от нещастията на хората се дължат па неправилната им оценка за стойността па нещата - на това, че плащат прекалено скъпо за свирката“
Гилбърт и Съливан плащат прекалено много. Също и леля Едит. И Дейл Карнеги също - неведнъж. Също и безсмъртният Лев Толстой, авторът на два от най-великите романи на света - „Война и мир“ и „Ана Каренина“. Според Енциклопедия Бритаиика, през последните двадесет години от живота си Лев Толстой е „може би най-почитаният човек в целия свят“. Двадесет години преди смъртта му - от 1890 до 1910 г. - към дома му се стича безкраен поток от почитатели, които искат да зърнат лицето му, да чуят гласа му или да докоснат поне дрехата му. Всяко произнесено от него изречение се записва, сякаш е „божествено откровение“. Но що се отнася до живота, до обикновения му живот - на седемдесет години Толстой има по-малко здрав разум, отколкото франклии на седем! Той въобще няма и следа от здрав разум.
Ето какво имам предвид. Толстой се оженва за жена, която силно обича. ДВамата са толкова щастливи заедно, че коленичат и се молят на Бога да им позволи да продължат живота си в това неземно, райско щастие. Но съпругата на Толстой е ревнива натура. Тя се облича като селянка и го следи, понякога дори в гората. Избухват страшни скандали. Започва да ревнува даже от собствените си деца," грабва пистолет и прострелВа снимката на дзидсря си. Търкаля се по пода, заплашваща да се самоубие със свръхдоза опиум, докато децата се свиват в ъгъла на стаята и пищят от ужас.
А какво прави Толстой? Е, не мога да го виня, че изпочупва мебелите - здравата е предизвикан. Но това не е всичко! Той си води таен дневник! Да, дневник, в който за всичко вини жена си! Това е неговата „свирка“. Той е твърдо решен да се погрижи идните поколения да оправдаят него и да винят жена му. А какво прави жена му в отговор? Ами къса страници от неговия дневник и ги изгаря, разбира се. Започва да пише свой дневник, в който изкарва него злодея. Дори написва роман, озаглавен „Чия е вината?“, в който описва съпруга си като демон, а себе си - като мъченица.
И за какво е всичко това? Защо тези двама души превръщат дома си в „лудница“, както сам Толстой го нарича? По няколко причини очевидно. Едната е изгарящото ги желание да направят впечатление на вас и на мен. Да, ние сме бъдните поколения, за които те така са били загрижени! Какво ни интересува нас кой от двамата е виновен? Не, ние сме прекалено загрижени за собствените си проблеми, за да загубим и минута в мисли за грижите на семейство Толстой. А каква цена плащат тези нещастници за свирката! Петдесет години истински ад - само защото нито един от двамата няма достатъчно разум да каже: „Стига!“ Нито един от двамата няма достатъчно добра преценка за житейските стойности, за да каже: „Да сложим още сега край на това. Прахосваме си живота. Да кажем стига още сега!“
Да, аз откровено смятам, че това е сдиа от най- големите тайни на душевния комфорт - правилен усет за стойностите. И смятам, че можем да премахнем още сега половината си безпокойства, ако си изработим нещо като лична златна проба - проба за това какво ни струват нещата, какво струват на живота ни.
И така, за да изкорените навика да се безпокоите, преди той да ви е съсипал, ето ви Правило номер пет:
Винаги когато се изкушавате да заложите на губеща карта, спрете и си задайте следните три въпроса:
1. Колко Всъщност е важно за мен това нещо, за което се безпокоя?
2. Къде да определя долната граница на загубата - и да забравя за цялата работа?
3. Колко точно ще платя за тази „сбирка“? Не съм ли платил вече повече, отколкото си струва?
